Гаура Кишор Дас Бабаджи

Гаура Кишор Дас БабаджиШрила Гаура-Кишора дас Бабаджи Махарадж е роден през 30-те години на ХIX-ти век в окръг Фаридапура, недалече от Тепакхола, в село Вагйана в Източен Бенгал, днешен Бангладеш. Практически през целия си живот той се занимавал с продажба на зърнени храни, а след смъртта на жена му оставил всичко и се отправил към свещения Вриндаван, град недалече от Делхи, славещ се с множество свещени езера и гори, а също и с уникални храмове на Кришна. Там той срещнал Шрила Бхагават дас Бабаджи, един от видните ученици на Шрила Джаганат дас Бабаджи Махарадж и приел от него посвещение на живот на отшелник, наричано във ваишнавската традиция Бабаджи.

От този момент нататък той носил само една препаска на бедрата си и нощувал всяка вечер под различни дървета в пространството около Вриндаван. Така живял около тридесет години. През това време той понякога посещавал святите места в Северна и Западна Индия, в това число Гаура-мандала и Навадвипа. Шрила Гаура-Кишора дас Бабаджи се славил сред жителите на Вриндаван, където уважително го наричали бхаджананда, „този, който постояно усеща блаженството от медитацията с Върховния Господ”. Той не обръщал внимание на оказваните му почести и никога не се стремял към материални или сетивни удоволствия и много осъдително се изказвал за тези, които се представяли за святи, а тайно извършвали грехове. Смисълът на неговия живот се състоял в чистата преданост към Върховния Господ, а неговото поведение било безупречно.

През 1897 г. по указание на Шрила Джаганатха дас Бабаджи той напуснал Вриндаван и се отправил към Шри Навадвипа. Този град в Западен Бенгал, където се родил Чаитанйа Махапрабху е считан от ваишнавите за неотлъчен от свещения Вриндаван. Там Гаура-Кишора дас Бабаджи прекарал остатъка от своите дни, живеейки от подаяния, които му носили жителите на този необикновен град. Понякога той предлагал тази храна на Върховната Личност на Бога просто държейки я в ръката си, а когато решавал да си свари нещо той събирал трески по пътя и варил това което му давали в гърнета, изхвърлени след затъмненията (обикновено такива гърнета се смятат за замърсени, но Гаура-Кишора дас Бабаджи ги измивал и след това готвил). Когато му овехтявала дрехата, той тръгвал по брега на Ганг, избирал си изхвърлени дрехи, с които покривали телата на кремираните и ги изпирал. Така той оставал независим, просто ползвайки никому ненужни вещи. Единствената му собственост била гердан от дървото Туласи и Туласи-мала, броеница, на която той повтарял святите Имена на Бога. Също имал и няколко книги – „Прартхана” и „Према-Бхакти-чандрика” на Наротама дас Тхакур.

Гаура-Кишора дас Бабаджи не бил голям познавач на санскрита, но в съвършенство разбирал логиката и изводите на всички свещени писания, които се проявявали в неговата реч и характер. Той не приемал служене от никой и не смятал себе си за важен. Всевъзможни божествени сили и енергии се въплатили в неговото тяло. Понякога те се проявлявало под формата на всевидение, което му показвало непосредственото общуване със Свръхдушата. От неговият взор не могла да се скрие никаква лъжа, колкото и дълбоко да била скрита в сърцето на човек. Той достигнал висша степен на любов и преданост към Кришна и бил признат за олицетворение на настроението на най-дълбоката раздяла с Господ – випралабха. Шрила Гаура-Кишора винаги спазвал строг пост на Екадаши. В другите дни негова прехрана бил изсушен разтрошен ориз, накиснат във вода с чили. Отречението му не било показно, а било признак на непривързаност към света.

Разказва се удивителна история за Гаура-Кишора дас Бабаджи. От 1907 до 1908г. неговият единствен ученик, Шрила Бхактисидханта Сарасвати Тхакур живял в Майапур в Йога-Питха. По това време Гаура-Кишора дас почти напълно загубил зрението си. Понякога той идвал от Кулий, където живял, в Майапур за да наставлява Сарасвати Тхакур. Веднъж Бабаджи Махарадж дошъл в Майапур рано сутринта. Шрила Сарасвати Тхакур го видял и не могъл да повярва на очите си, как Гаура-Кишора е прекосил Ганг, и е изминал няколко мили в непрогледна тъмнина! Той попитал своя учител, „Кога дойдохте?”, на което Бабаджи Махарадж отговорил, „Аз съм тук от два часа сутринта”. Удивлявайки се, Шрила Сарасвати Тхакур го попитал отново, „Кой Ви доведе тук през ноща и как разбрахте къде да вървите?” Бабаджи Махарадж отвърнал, „Някой ми показваше верния път”. Шрила Сарасвати Тхакур възкликнал, „Кой Ви довете от толкова далече, а след това ви остави посред нощ? Как не се заблудихте? Това трябва да е бил Самия Кришна”. Чувайки тези думи Шрила Бабаджи Махарадж започнал тихо да се смее. Въпросът бил в това, че по това време на годината не било възможно да се дойде от Кулий в Майапур поради отсъствие на пътеки и не могло да се пътува в лодка, защото нямало пристани. Шрила Бхактисиданта отново попитал „Кой ви прекара през реката?” Шрила Гаура-Кишора отговорил по същия начин, „Някой ме преведе през реката”. Тогава Сарасвати Тхакур разбрал, че това не бил никой друг освен Враджанандана, Шри Кришна.

През 1322г. по бенгалския календар, на разсъмване на тридесетия ден от месеца Картик (16 ноември 1915г.), Шрила Гаура-Кишора дас Госвами напуснал този свят или както казват ваишнавите – „влязъл във вечните забавления на Господ”. Този ден, с изгрева на слънцето Шрила Сарасвати Тхакур се отправил от Шри Майапур в Рани Дхармашал в Кулйи, където приключил своя земен път Бабаджи Махарадж. Лидерите на местните храмове и ашрами вече били започнали да се карат къде да бъде погребано блаженото тяло на Бабаджи Махарадж. Те всички се надявали, че определяйки Самадхи (гробница) на Бабаджи в своя ашрам или храм ще привлекат поклонници (които по традиция оставят дарения). Предчувствайки проблеми, там бил и инспекторът на полицията в Навадвип.

След дълги словоизлияния лицемерните псевдо-ваишнави заявили, че Шрила Сарасвати Тхакур не е саннйас и за това няма право да проводи прощалната церемония на човек, отрекъл се от семеен живот. Чувайки това заявление Сарасвати Тхакур с висок глас извикал. „ Аз съм единствения ученик на Парамахамса Бабаджи Махарадж. Аз не съм приел саннйас, но съм брахмачария съблюдаващ целомъдрие по милостта на Бабаджи Махарадж, и не съм лицемерен отшелник, който се занимава с похотливост, както правят някои хора, приличайки повече на маймуни. Ако сред вас има наистина чиста душа, която не е нарушила никога своите обети, то нека да дойде и да се разпореди със самадхито на Бабаджи Махарадж. Аз нямам възражения. Но това тяло може да бъде докоснато само от някой, който през последната година, шест месеца, три месеца, или нека да бъде един месец… или три дни, не е имал незаконна връзка с жена. В противен случай да бъде унищожен”!

Чувайки тези думи полицейския инспектор силно се усъмнил: „Как може да проверим истинността на тези заявления?”, на което Шрила Сарасвати Тхакур отговорил: „Аз съм готов да проверя думите им”! Но какво било удивлението на инспектора, когато всички спорещи един след друг се обърнали и си заминали. След това някой си спомнил, че последното желание на Бабджи Махарадж било тялото му да бъде хвърлено в праха на свята дхам (обител на Господа на земята) и да бъде влачено по улиците. Сарасвати Тхакур казал, „Нима ние сме глупаци, изкусни в оскърбленията, и нима всички ние сме загубили и последната капка разум, и не ни се дава да разберем истинското значение на тези изпълнени със смирение слова, които моя Гурудев е произнесъл само за това, за да разруши гордостта на привързаните към света хора. Дори за Кришначандра би било чест да носи на главата Си или на плещите Си моя Гурудев. След напускането на Харидас Тхакур, Шри Гаурасундара взел тялото му на собствените Си ръце и танцувал заедно с него. За това, следвайки стъпките на Шриман Махапрабху, ние бидейки изпълнени с духовно блаженство ще носим тялото на Бабаджи Махарадж на нашите глави”.
На следващия ден, 17 Ноември 1915г., който бил Утхана Екадаши, съгласно указанията на писанията, Шрила Сарасвати Тхакур поставил тялото на своя Гуру в самадхи на брега на Ганг в Кулий. След това един човек на има Лохагар от окръг Джесор с хитрост завладял тази земя, но шестнадесет години след това тази земя била залята от Ганг. Тогава отново се разразил скандал за това къде да бъде преместено и кой да го пренесе. Шрила Сарасвати Тхакур заявил, че в пренасянато му могат да участват само искрени хора и това били неговите ученици, които съпровождайки го със санкиртан, пренесли невредимото самадхи от Навадвип в Майапур, където заедно с Радха-кунда във Враджапатан било построено ново прекрасно здание пред паметника на Шри Гуна Манджари (един от вечните спътници на Господ в духовния свят). През юли 1943г. съпроводено от гигантски санкиртан, в самадхито на Шрила Гаура-Кишора дас Бабаджи било инсталирано негово мурти.

Преди да напусне, Шрила Гаура-Кишора Бабаджи, седейки в уединение ежедневно повтарял над 200 000 имена на Кришна (128 кръга на джапа). Изпитвайки болка на раздяла с Радха-Говинда, той проливал сълзи. Бродейки в 12 гори на Враджа той високо, с глас изпълнен със скръб, възпявал святите имена.

Настроението на отреченост на Шрила Бабаджи Махарадж нямало равно на себе си. Понякога той ял от земята от бреговете на Радха-кунда и Ямуна, а понякога събирал мадхукари. Събирането на Мадхукари е ежедневно занятие на всички бабаджи, в процеса на което се обикалят от един до седем дома, просейки малко храна, подобно на пчела събираща капка по капка мед. Той виждал във всички обитатели на Вриндаван непосредствените лични спътници на Радха и Кришна, и изразявал почитанията си на всеки в светия дхам: човек, крава, животно, птица, дърво, лиана или насекомо.
Когато живял във Варшан, той всеки ден правил гирлянди на Радха и Кришна. След тридесет години вярно служене във Вриндаван, Бабаджи се отправил към Навадвипа-дхама. Той посетил всички места от забавленията на Господ Гауранга в Гаура Мандал. В Навадвип той обикновено пеел бхаджан със следните думи, ”Получавайки милостта на Нитай можем да достигнем милостта на Гауранга, който ще ни позволи да достигнем Кришна-према. Постигайки Кришна можем да достигнем служене към Шримати Радхарани и гопите“.

Винаги носил със себе си две книги на Наротам дас Тхакур, „Прартхана” и „Према-бхакти-чандрика”. На Екадаши той не ядял, а също не пиел и капка вода. Разбирайки, че той бил Махабхагават (велика личност отдадена изцяло на Бог) много хора се опитвали да му служат, но той не приемал ничие служение. Той редовно общувал с Бхактивинод Тхакур и слушал неговите четения от „Шримад Бхагаватам”. Постоянно погълнат от бхаджан, той не искал да приема ученици. Веднъж по молба на Бхактивинод Тхакур отстъпил. Виждайки истинско смирение и привързаност към бхаджана у сина на Бхактивинод, Шрила Гаура-Кишора дас Бабаджи приел един ученик – Шрила Бхактисидханта Сарасвати Тхакур.

За да избяга от хората, предлагащи му материални блага, в течение на шест месеца живял до обществена тоалетна. Когато представител на местното население дошъл при Бабаджи Махарадж, предлагайки му да построят нова хижа, където да извършва бхаджана си, той се затворил и казал, че вече си има. Той смятал, че общуването с материалистите мирише по-лошо от миризмата на фекалии в отходните места.

Същността на наставлението на Шрила Гаура-Кишора дас Бабаджи е следното: „Божественото има на Кришна е единственото, което ни дава убежище. Никога не се опитвайте да си спомните за трансценденталните игри на Радха-Дамодара с помоща на изкуствени методи. Постоянното възпяване на божествените имена ще изчисти сърцето ви. Благодарение на възпяването на сричките на маха-мантрата постепенно ще ви се разкрият духовния облик, качествата и игрите на Шри Кришна. Така вие ще осъзнаете собствения си вечен духовен облик, служенето и единадесетте черти на своята духовна същност”.

През 1898г. Шрила Гаура-Кишора дас Бабаджи дошъл в току-що построената Савананда-кунджа. Пристигайки там, той пеел с печален глас. На главата си имал шапка, ушита от тигрова кожа, а той самият носел кошница с различни предмети, които използвал за предано служене. Той подарил на Шрила Бхактисидханта Сарасвати четири или пет парчета въже, предназначено за отчитане на кръговете при харинам; печат с тилак, с началните думи „Харе Кришна”; шапката от тигрова кожа; и принадлежности, необходими за провеждане на обреди за обожание на Господа. Бабаджи Махарадж получил кошницата и шапката някога от своя духовен учител Шрила Бхагават дас Бабаджи. През същата година, през месец Магха, Бабаджи Махарадж дал духовно посвещение на Шрила Бхактисидханта Сарасвати Тхакур.

Този велик Ваишнава често идвал в Свананда-сукхада кунджа за да слуша как Шрила Бхактивинода Тхакур разяснява „Шримад-Бхагаватам”. Той обикновено идвал към три часа и си тръгвал към пет. Няколко пъти той прекарал нощта в Свананда-кунджа, в малка колиба покрита с желязо, стоящ в единия й ъгъл.

През 1908 г. Шрила Гаура-Кишора окончателно ослепял и престанал да пътешества. От този момент останал за постоянно в Навадвип, живеейки, или в Прадийумна-кунджа (принадлежаща на Сарачандра Васу от Южна Калкута), или заедно с Бхактивинода Тхакур в неговия дом. Когато живял у Бхактивинод Тхакур обикновено мантрувал на джапа и извършвал своето вътрешно служене към Господ Кришна. Понякога, когато неговото съзнание се отстранявало от всичко външно, преставал да осъзнава даже съществуването на своето тяло. Той не осъзнавал дали е облечен или не и ходил да се къпе в Джаланги без дрехи. След това влизал в своята малка хижа и необикновено силно започвал да повтаря имената на гопите на Вриндаван.

С пребиваването му там са свързани няколко истории. Когато станало ясно, че зрението на Кишора дас Бабаджи намалява, Бхактисиданта Сарасвати Тхакур го помолил да отиде на лекар в Калкута. Бхактивинода Такур също няколко пъти го молил, но Шрила Гаура-Кишора неизменно отговарял с отказ. Веднъж Шрила Бхактивинода Тхакур му казал, че неговият слуга, Бхактисидханта Сарасвати Тхакур ще живее с него в Калкута, и няма да има никакви неудобства. На това Бабаджи Махарадж отговорил, „Никога няма да допусна Прабху да ми служи. По-добре да се удавя. Но ако се удавя в Ганг ще стана привидение, за това ще се удавя в Джаланги.”

Бхактивинода Тхакур повторил тази молба още веднъж, и тогава Шрила Гаура-Кишора стремително се отправил към брега на Джаланги, която течала не далеч от входа на Савананда-кунджа. Бхактисидханта Сарасвати Тхакур побягнал след него, опитвайки се да го спре и смирено го молил да се върне. След този случай не могли да намерят Гаура-Кишора дас Бабаджи пет дни. След това той неочаквано се появил в Савананда-сукхада-кунджа и заявил, „Не мога да достигна Шри Кришна, убивайки себе си. Но няма да допусна, който и да е да ми служи.

Разказва се още една история. В Навадвип живял бабаджи-пандит от Кулий, който носил само една препаска на бедрата си. Той бил уважаван от всички хора, но безнравствените постъпки, които извършвал тайно оскърбявали Шрила Гаура-Кишора. И веднъж Бабаджи Махарадж съблякъл свойта препаска и връхни дрехи и се преоблякъл в красиво доти с ивици и чадар. Обличайки се така както се обличат материалистите, обичащи изисканите дрехи, той се отправил към Шрила Бхактивинода Тхакур в Сванандха-сукхада-кунджа. Тхакур, виждайки го в такъв необичаен вид го попитал защо така се е облякъл. Бабаджи отвърнал, „Ние се обличаме така, както се облича Шри Чаитанйа, но това не ни спира да извършваме тайно прелюбодеяние. За това по-добре да се обличаме като мъжки проститутки, отколкото да носим дрехи, каквито е носил Шри Чаитанйа и тайно да прелюбодействаме. Така поне няма да бъдем лицемери.